Вместо чай си направих кафе в 1 през нощта

Това ми звучи толкова готино...че просто реших да пиша. Ей така - за чая, за кафето, за чая с млякото ("с молоком" - както се казва по-русскии !), за това да пиеш кафе през нощта, и за това само най-големите лузъри ли пият кафе посред нощ и висят като кукумяваки после до 6 сутринта. Но не само. Всъщност изобщо няма да става дума за това. Още преди няколко дена исках да пиша, защото с една моя много добра приятлека подхванахме темата за "разбитите мечти на младите".
Много е тъжно, че в България мечтите се разбиват по-лесно отколкото другаде. Една вечер пътувах в трамвай 22, но късно, може би последния бях хванала, или най-много предпоследния. Разбира се, имаше малко хора. Но всичките те - тези, дето бяха хванали последния трамвай, бяха едни одърпани, измъчени, замислени, мизернички... Явно прибиращи се от ужасното работно място. Та кой се прибира в 23 часа с трамвай ? Кой ? Нещастниците. Но да, трябва да има такива хора. Иначе няма да има трамвай в 23, нали? Последния би бил в 20, примерно. Но не - има и в 23. Заради тях. И в конкретния случай заради мен.
Та седях аз и си мислех "Боже, ако стигна дотам - ще се обеся. Аз всъщност никога няма да падна дотам. Да се прибирам пребита като куче, в мизерния, гнусен градски СОФИЙСКИ транспорт. Наистина - ще се обеся " . Но в следващия миг си дадох сметка, че тези хора, на моите години вероятно са се заричали в същите неща. Верояно и те са си представяли нещата розиви - хубава кола, хубава работа, хубаво работно време, дом, деца ( тук се получи обратно степенуване на нещата)...всичко. Но през цялото време, докато са "пропадали" е имало неща, които са ги радвали. Нали? Колкото и мизерно да ми изглежда това съществуване на мен, явно не е? Щом те продължават да... бъдат . Хората живят, по даволите, във всякакви условия. Оцеляват по-скоро!
Но иначе техните детски мечти са се разбили. С времето са се примирявали. И все повече примирявали. До момента, в който не са започнали да се прибират в 23 часа с трамвай Номер 22. Но толкова отдавна е било времето, когато са мечтаели, че мизерията, която мен ме разтърсва всеки път из основи, на тях не им прави ни най-малко впечатление.
Толкова искам да не се примирявам. Не искам просто да съществувам. Не искам да забравям мечтите си. И ако някога все пак ги забравя... не, не искам да си го помислям. шшшт ! Тихо