Всички сме на Титаник и потъваме...

В момента живея с 3-ма души. Едно момче и две момичета (средна възраст 25г.). Аз съм 4-тият член на екипижа. Всеки от нас прекарва свободното си време пред компютъра. Т.е това е времето, когато не сме на работа, лекции, не се къпем, или не правим нещо друго, което физически не ни позволява да правим двете неща едновременно. Например, няма как да караме кола и да си садим домати във фермата на фейсбук. И всичи ние - аз, той, тя ... си седим в стаите и сме с тях !!! С лаптопите. Уж сме адекватни към останалия свят около нас. Уж само между другото си ръчкаме нещо по компютрите, уж докато ...стане яденето, докато почне предаването, докато дойде гостенинът, докато.... временно? За запълване на времето, УЖЖЖЖЖ !!!!! Да, ама не !!!! Това занимание от запълващо някакви времеви дупки, се превръща в наше основно.
Ето, сега отивам в кухнята, там е едното момиче. Тя винаги когато си е вкъщи (и не спи!) е на комютъра си, в кухнята...слуша музика, скайп, фейсбук. Отивам в стаята на момчето - същата история. Той пък е адвокат и постоянно работи. Пише някакви защити, решава някакви казуси. В третата стая е другото момиче. И тя е тааакаааа...Ужас, ще се застрелям. Превърнали сме се в зомбита.
Връщам лентата назад! Мъча се да си спомня бившите съквартиранти. Млада двойка, тя още учи, той работа. И познайте какво правят когато са вкъщи ? Ами седят един до друг, той на настолния си "комп", тя на лаптопа.
А сега връщам времето още по-назад и се мъча да си спомня КОГА? Кога станахме такива. И какви бяхме преди. И си мисля " Добре, преди това какво ? Умирали сме от скука ли ? Не сме живяли пълноценно...?" Кога започнахме да ставаме това? Изобщо когато започна в България ? За да си спомня по-добре търся някакво събитие, което да значи, че не е било така. Боже, сякаш дотогава не сме съществували... А, сетих се ! Когато филмът "Титаник" излезе (този на Джеймс Камерън ) аз и брат ми бяхме на по 10-12 години, това се случи през 1997 ! Запомнете тази година. Знайте, че тогава освен невероятната икономическа криза и песента на Камен Воденичаров "няма, няма да вървя с наведена глава, ще намеря смисъл да остана...", излезе и този зашеметяващ филм. И понеже ние с брат ми, трябваше да го притежаваме, просто трябваше, разберете, нямаше как да бъде иначе, решихме да си купим ВИДЕО КАСЕТАТА ! Само, че интересното беше, че тогава ние всъщност нямахме видео:) Така че, купихме касетата, без да имаме видео, с идеята, че скоро ще имаме. Та така! Това е било време, в което със сигурност сме нямали компютри, защото тогава нямахме дори водео...
Ето, това събитие - "Титаник" е маркер е живота ми. А през 2004-та си купих първия лаптоп.
Не съм сигурна, че описах ситуацията подобаващо. Тези персонални машини, са наистина много персонални, и са се превърнали в някакъв аксесоар. Като някаква машинка, без която съвсем буквално не можем. Като телефоните. Опитвам се да си представя паралелен свят на нашия без Тях ! Как се прибираме от работния или учебен ден...влизаме вкъщи и примерно...пускаме радиото ! Или не пускаме НИЩО !!!! Започваме да си приказваме и не между другото ! Защото днес, разберете го, хората около нас са "между другото" . Компътърът е нашия събеседник, приятел, източник на всичко. Ние живеем с него. Ние сме едно цяло... Аз и той !